Музика: Prepare for Battle
Хей, момче!
Ти знаеше ли, че когато съм тъжна и самотна, мечтая? Измислям невъзможни светове, в които моретата са от сладки плодови сокове, а небето е горещо мляко с мед и канела. Там дъждът е от бонбони и шоколад, а облачетата са пухкав захарен памук. А аз съм джинджифилена сладка и си играя с шарена близалка бастунче. Това си ти. Танцуваме, танцуваме без умора, без да омръзва. Докосваме леко телата си, смеем се, преплитаме пръсти. И всичко е толкова цветно и весело, и винаги е юли!
Друг път съм принцеса в огромен старинен дворец. Имам си малко рунтаво кученце и голям бял кон. Разхождам се из двореца и пея песни за рицари, дуели, невиждани чудовища, приказна любов. Косата ми е дълга, много дълга, точно каквато я обичаш. Цял ден я сплитам на плитка, за да можеш вечер, когато се прибереш след лов, да я разплиташ чак до сутринта... И си говорим за сериозното и смешното, за скучното и интересното, за красивото и грозното, за сега и утре, за нас. Обичаме се винаги и почти не спим...
А понякога си мечтая просто да си до мен в този свят, реалния. Да лежиш до мен и да се целуваме, докато останем без дъх. Да те притискам до сърцето си, за да чуеш как силно и бързо бие само за теб. Мечтая си как те гледам, докато спиш, слушам равното ти дишане и ме заливат спокойствие и уют. Мечтая как ти пожелавам “добро утро” на сутринта и те дарявам със слънчева усмивка, а ти ме целуваш нежно и дълго, дълго...
Иска ми се дори да сме герои в някой блудкав романтичен филм. Животът ни и любовта ни да са сложни и драматични до болка, до умиране. Да се караме, мразим, разделяме, обичаме, събираме отново и отново, и отново, и отново... А после да вкусваме от сладникавия щастлив край и да се радваме един на друг, сякаш сме се изгубили за цял един живот и имаме само няколко часа заедно. С колко жар и обич, с колко страст и обожание те дарявам в мечтите си, дали си спомняш?

Аз ли не повярвах, че се случва?

Хей, момче!
Ти знаеше ли, че когато си тръгнах от тебе, спрях да мечтая?
Сънувам свят, който е черен и грозен, свят, в който винаги е октомври, свят, в който има само мъгла и вятър. Сух, пробождащ сетивата вятър. Дърветата заплашително са свели побелелите си от снега клони към земята, сякаш се молят за слънчев лъч. Толкова е пусто и празно! А най-много липсва топлото ти тяло.
Аз вървя без нито една дреха върху себе си. Сама съм, абсолютно сама. Усещам с всяка фибра на тялото си враждебността на кошмара. Вътре в мен студът размества пластове. Треперя. Толкова е тихо. И страшно. Тялото ми преживява свое лично земетресение. Вървя напред, без да виждам къде отивам. Чувам звуците на приближаващ към мен тролей. Спирам и затварям очи, изпращам молитви към всички божества, които зная - нека ме блъсне и кошмарът най-накрая да свърши. Чувствам се странно. Усещам как атомите в мен променят местата си, разбъркват се, объркват се. Променям формата, променям големината си. За миг аз съм тролея, а той е мен. Сякаш не съществувам, сякаш нищо не съществува такова, каквото го познавам. Отварям очи. Пораснала съм – висока съм колкото девет етажен блок. А тролеят е заседнал някъде около нивото на корема ми. Молекулите му общуват с моите – чувам ги как си говорят. Мисля, че не се харесват. Правя несигурно крачка напред – тролеят внезапно изчезва.
И става още по-студено и пусто...
Понякога сънувам, че летя! Че съм волен и силен ястреб, устремен към крехката си плячка. Лека и спокойна, се нося във въздуха и с всеки размах на крилете си се приближавам все повече и повече към слънцето, към теб. Ще се протегна и ще те докосна! Горещо е. Горя в пламъци. Болката е непоносима, прилошава ми и губя равновесие. Падам стремглаво надолу, но продължавам да гледам нагоре. Ще успея да полетя отново! Опитвам се да разперя криле и да се издигна високо, високо... Но продължавам да падам. Едва-едва поемам въздух. Задушавам се. Давя се. Става все по-тъмно и по-студено.

Вярваш ли ми, че ми липсваш?

Хей, момче!
Ти знаеше ли, че без теб се чувствах незначителна и малка – като прашинка. Очите ми не спираха да се пълнят със сълзи. Виждах как се образуват цели реки, които след това се вливаха в дълбоки и бурни морета. Аз се носех по течението на собствената си вина и болка, че си тръгнах. И не знаех накъде отивам. Вълните ме тласкаха ту в една, ту в друга посока, докато накрая ме изхвърлиха на непознат бряг. Лежах върху мокрия пясък, оглеждах се – в далечината се виждаше дъбова гора. Гъста и непрогледна. Тръгнах натам с бързи крачки...
Надявах се да те открия, за да сгрея премръзналите ти ръце, да излекувам раните ти, да те приютя в сърцето си, за да си починеш. Да почувстваш спокойствието, което ти ми даваше.
Надявах се, че ще те видя да вървиш срещу мен и да се усмихваш с цялата доброта и топлота, на които си способен. А очите ти да излъчват нежност и звезди. Да ме прегърнеш силно, сякаш нищо не се е случило, сякаш не сме се разделяли никога.
Надявах се да си отидем вкъщи...

Не, не ме е страх!

Тази нощ не ще ти обещая нищо и нищо няма да поискам. И няма да ти кажа, колко ме боли и колко съжалявам. Няма да те питам как си и няма да те моля за прошка. Не ще ти кажа дори колко съм щастлива, че съм тук.
Тази нощ от себе си на тебе ще раздавам. Защото всичко мое живее на върха на пръстите ти, в крайчеца на устните ти, в дълбините на очите ти – там, където нежно и бавно ще те целувам. Докато съмне.

Мое скъпо момче, ти знаеш ли, че безкрайно много те обичам?