Мразя тишината - кара ме да усещам по-болезнено липсата ти. Дразни ме шума – напомня ми смеха ти. Не обичам да стоя на тъмно – очите ти светят пред мен като парещи въглени. Страх ме е от светлината, защото те няма и зная, че скоро няма да те има. Избягвам хората, защото търся само теб, откривам те в чужди жестове и думи. Мразя моменти като този, в които се впускам в мисли за нас преди, сега и в бъдеще... И тази тъпа болка, която ме кара да седя и да се взирам в нищото. Колкото повече се опитвам да игнорирам онова, което ме води към теб, толкова повече очертанията ти придобиват реални размери. И плача. Сълзите са единствената ми утеха, макар и да ги мразя повече от всичко друго. Сладки и горчиви са като няколкото ти целувки – страстни и подарени от сърце, но откраднати и последни. Невъзможни сме до абсурдност; иска ми се да се смея с глас. Но смехът е маска, фалшива роля. Иронията и сарказмът не ми доставят предишното спасително удоволствие. Намирам покой единствено там, където, макар и нереален, те откривам. Затварям очи и тъмнината ме прегръща. Затварям очи и мечтая (Боже, как мразя да мечтая!). И ти си там, до мен. Усещам те, чувствам те близо. Очите са излишни. В сърцето ми, в душата ми и в мисълта ми няма пречки, няма разстояния – има само теб. Ти си там завинаги, защото те обичам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар