И сърцето си загубих, ако изобщо някога съм имала такова. Може би не съм живяла достатъчно дълго, за да срещна много хора, нито имам богат житейски опит за жалките си двадесет години. Може би просто имам лош ден. Или, както някои казват, просто преигравам. Може би съм пълна идиотка, защото продължавам да мисля за миналото, за провалите, за изгубените приятелства, за недоразуменията, грешките, за теб... Откакто напусна живота ми, се опитвам да те забравя, да не мисля за теб и за ужасната ти липса. Изолирах се от всичко и всички, особено от хората, които биха ме свързали по някакъв начин отново с теб. Изтрих всички твои съобщения в телефона си, всички писма в пощата, всяка една твоя снимка. Изкорених всеки намек за съществуването ти. Никак не ми беше лесно да се откажа от най-скъпото, най-важното, най-истинското нещо, което ми се е случвало – от теб. Липсваше ми болезнено много. И все още ми липсваш... И то не толкова физическото ти присъствие, колкото фактът, че можех да говоря с теб за всичко. А в последно време няма с кого да споделя или просто да се посмея. Някак самотно ми е без теб. Не искам да си част от живота ми, не съм сигурна дори, дали искам да те видя или чуя. Просто трябва да зная как си. Трябва да зная, дали си намерил Жената, дали Тя те обича, дали те прави щастлив. Трябва да зная, че си щастлив. Исках да попитам общите ни приятели, напоследък ги виждам доста често. Но не намерих сили в себе си да изрека името ти, не мога дори да ги погледна, без да изпитам болка. И поради това ти пиша, макар да зная, че никога няма да прочетеш това.
Кажи ми, чуваш ли ме, че те викам? Усещаш ли вкуса на горещите ми сълзи, чувстваш ли ръката ми, която те гали насън? Знаеш ли за дупката, която зее там, където трябваше да е сърцето ми?
Ако ме погледнеш сега, точно сега, когато пиша тези редове, едва ли ще ме познаеш. Не съм момичето в зелено вече, смених си вкусовете за почти всичко, което можеш да се сетиш. Не се усмихвам с онази усмивка, която и ти, и повечето ми приятели обичахте. Сега съм лигла и лазя по нервите на хората с изкуствения си смях и повърхностните си изказвания. Започнах да нося обувки на високи токове и да се гримирам. И имам маникюр! Сега съм точно от онзи тип жени, които те дразнят, които заедно обсъждахме и над които се присмивахме. Усещаш ли иронията? Дори не пиша поезия, ориентирах се в прозата и, колкото и нескромно да звучи, ставам все по-добра и по-добра. Да, ненавиждах прозата, в минало време. Сменям мъжете като носни кърпички, както се изрази един мой приятел. Разделям се с един, веднага започвам връзка с друг. И за известно време съм щастлива. В момента съм щастлива, даже повече от щастлива. Всичко в живота ми си е на мястото, точно там, където и както искам да бъде.
Ти едва ли си се променил. Сигурна съм, че все още се напиваш с уиски, пушиш много цигари. Все още искаш да станеш велик, да имаш много пари, все още искаш да караш скъпи и хубави коли. И все още обичаш историята и религията. Все още вярваш, нали? Не спираш да търсиш Жената, освен ако не си я намерил вече. Идеалната. И слушаш рок. Все още мечтаеш да обиколиш света, отново освен ако не си го направил вече. И да имаш собствен бизнес. Искаш семейство.
Докато чета горните редове, се чудя защо съм мислела, че се познаваме и какво точно съм обичала и харесвала в теб. След всичкото това време не съм сигурна, че зная каквото и да било за теб като личност. Може би приятелите ми са прави и аз не обичам теб, а представата за теб, идеала за теб, който съществува само и единствено в главата ми. Може би и ти си бил прав, че не сме един за друг, че можем да бъдем само добри познати, но нищо повече. В интерес на истината, и това не можем да бъдем. До скоро вярвах, че сме се срещали в друг живот и че ще се срещнем пак. Възможно ли е сърцето ми да греши? Ако аз съм те познала и почувствала, както става във филмите и книгите, а ти не си могъл ... грешката е моя, нали?
Не се опитвам да се самоубедя, че не е имало нищо между нас. Спомням си всичко, всичко... Не се опитвам да се оплаквам или да мрънкам, нито да те върна при себе си. Просто искам да знаеш колко точно си важен за мен и че ми липсваш. Безкрайно много, болезнено много... Не мога да те забравя напълно. Не мога да те изтрия с гума, както трия следите от молив, нито да те зачеркна с коректор или просто да изтрия написаното в Word-а на сърцето ми. И не искам, защото ТИ ме правиш цяла, правиш ме това, което съм. Без спомена за теб, без любовта ми към теб и без ужасната ти липса нямаше да съм същата. Вероятно щях да съм нищо, никаква и празна… Не те обвинявам. Щеше да ми е по-лесно, но ти не носиш никаква отговорност за чувствата ми, нито за болката или сълзите ми. Не те моля за прошка за грешките, които съм допускала. Ако случайно се чудиш какъв е смисълът на всичко, което изписах, ако четеш и се чудиш, то, съжалявам, но и аз нямам отговор.
Пиша, защото ми е тежко, а особено днес усещам липсата ти по-силно от всякога. Пиша, защото, когато пиша, си въобразявам, че комуникираме като преди. Пиша, защото това е единственото нещо, което все още вярвам, че умея. Пиша, защото писането ме кара да се усмихвам. В настоящия момент през сълзи, но все пак се усмихвам. Пиша, защото имам толкова много да кажа, а сред хора съм мълчалива. И ако си забелязал, говоря само за себе си, защото, когато пиша, мога да бъда абсолютен егоист.
Станах многословна и скучна и вероятно създадох прекалено много, което да бъде критикувано. Спирам с незавършените си мисли и мъртвите метафори. Няма да те занимавам още много, бъди спокоен. Искам само за заключение да ти кажа...
Благодаря ти, че ме създаде и възпита, такава, каквато съм днес, че ми вдъхна сили, когато не можех да се изправя, че ме обичаше, когато светът беше срещу мен. Но най-вече ти благодаря, че ме напусна точно в миг на провал. Не бих могла да позная реалността без твоята помощ и вероятно все още щях да живея в заблуда. Благодаря ти, че ме свали на земята и ми показа плоскостта на високите ми идеали и мечти. Сега съм земна, вече не летя. И съм нормална. Загубих си заглавието и сърцето, и уникалността си. С един куршум – твоето отсъствие, застрелях много зайци – всичко важно и стойностно в съществуването ми. Не съжалявам, че свалих розовите очила. Но съм разочарована от това, което виждам – един свят без красота и идеали, в който всичко е имитация. По-щастлива съм така, когато си далече и ми липсваш.
Няма коментари:
Публикуване на коментар